Международен музикален фестивал Варненско лято

ГАЛЕРИЯ

Фотогалерия
Фотограф: Росен Донев

Тържествено откриване - 20 юни 2009 година

Симфоничен оркестър на ОФД - Варна
Диригент Станислав Ушев
Солист Мартино Тиримо – пиано, Гърция
Програма:
П. Владигеров – Рапсодия Вардар
Шопен - Концерт за пиано и оркестър 2
Шостакович – Симфония 10

По традиция ММФ “Варненско лято” се открива с Българска рапсодия “Вардар” от Панчо Владигеров и с Варненския симфоничен оркестър, участник в престижни фестивали в България и чужбина. От началото на 2000 година главен диригент на Филхармоничния оркестър е Станислав Ушев, завършил през 1985 г. оперно и симфонично дирижиране в Консерваторията «Римски-Корсаков» – Санкт Петербург при професор Марис Янсонс. Работи като диригент в Плевен и Шумен, а от 2000 е музикален директор на Оперно-филхармонично дружество – Варна.

Богатата дискография на Мартино Тиримо обхваща над 50 записа, между които клавирните концерти на Брамс (EMI), Шопен (BMG/Regis), Рахманинов (EMI), събрани творби на Моцарт (12 компактдиска, Regis), Дебюси (Regis), всички творби на Яначек (Quartz) и за първи път всички 21 сонати на Шуберт (EMI). За записите на Концерт № 2 на Рахманинов и Рапсодия на Паганини, едни от най-продаваните от EMI, получава Златен диск за 1995 година.

Роден е в Кипър в семейство на музиканти и проявява своя талант (на пианист и диригент) като дете-чудо. Когато е на 13, семейството се мести в Лондон, където той печели стипендията „Лист” за обучение в Кралската музикална академия. По-късно завършва образованието си във Виена. Световната му известност започва от 1971 -72, когато печели международните конкурси в Мюнхен и Женева. Оттогава музицира с всички изявени оркестри във Великобритания, както и с водещи оркестри в Берлин, Кливланд, Дрезден, Лайпциг, Мюнхен, Прага, Виена и др. под диригентството на Барбироли, Мазур, Зандерлинг и Ратл. Дирижира от рояла няколко цикъла на Бетовенови концерти с Дрезденската филхармония в Германия и в Ройъл Фестивал Хол в Лондон. Изявява се и като диригент, композитор и камерен изпълнител с трио „Розамунде”. През 2004 носи олимпиския огън и е може би първият класически музикант, който е правил това. През 2006 отбелязва 250-та годишнина на Моцарт с уникален цикъл от 8 концерта в Cadogan Hall, Лондон. В момента записва всички клавирни творби на Бетовен в Гевандхаус, Лайпциг. През 2010 той ще бъде художествен директор на фестивала Chopin Unwrapped, провеждащ се в Кингс Плейс в Лондон и посветен на 200 години от рождението Шопен. Дейли Телеграф го определя като пианист на визията и вдъхновяващ поет на пианото.
„Дейли Телеграф” го определя като пианист на откровението и вдъхновяващ поет на пианото. А наскоро Music and Vision отбелязват: „Изпълнението на Тиримо е свързано с поколението на “великите” от миналия век. От изпълненията му изплуват звуковите образи на Арау, Кемпф, Серкин, Шнабел, Бакхаус и Рубинщайн. Този изключителен музикант подчинява изпълнението си напълно на волята на композитора”.

За ПАНЧО ВЛАДИГЕРОВ периодът на 20-те години на миналия век и 12 години преди завръщането му в България е много успешен и с европейска реализация. През 1922 той подписва 10-годишен договор за представителство на авторските права с виенското издателство „Universal Edition”. През 1926 е диригентският му дебют. Той е сред организаторите на музикалните тържества във Варна, прерастнали в Международния музикален фестивал „Варненско лято”. През 1927 написва едно от емблематичните си произведение – „Българска сюита” и същата година получава орден за заслуги „Свети Александър” пета степен. През 1922 е създадено и другото му емблематично произведение Рапсодия „Вардар”, записана заедно с „Българска сюита” за Deutsche Grammophon през 1929. Последната фирма записва и издава 16 негови плочи, разпространявани в цял свят. Сътрудничи като композитор на Макс Райнхард в Театъра в Берлин, благодарение на което се среща със Стефан Цвайг, Хуго фон Хофманстал, Артур Шницлер, Рихард Щраус. През 1932 Макс Райнхард емигрира заради нацизма и кани Владигеров да го последва. Но мисията на Владигеров очевидно е свързана с България. Той е един от малцината създатели у нас на професионална школа.

Рапсодия „Вардар” е написана през 1922 под опус 16 като пиеса за цигулка и пиано и е преработена впоследсвие за оркестър, пиано, две пиана и за пиано на 4 ръце.
Музиката на Рапсодията е възхвала на българската интонационност. Основната тема е взета от песента на Добри Христов „Едничък чуй се вик” и обединява цялата композиция.
През януари 1923 Рапсодия „Вардар” прозвучава за първи път в България. А на Пражкия фестивал на българската музика през 1928 е премиерата на оркестровия вариант. През 20-те години прозвучава в Карнеги хол и на Залцбургския фестивал. Има данни, че я чува и Алберт Айнщайн, който поднася поздравленията си за нея на композитора.

Като потомък на французин и полякиня ФРЕДЕРИК ШОПЕН е забележителна фигура както за полските ценители на музиката, така и за френския артистичен елит. “Шапки долу, господа, пред вас стои гений!” – изрича знаменитата си фраза Роберт Шуман след изпълнението на Шопеновата Фантазия за пиано и оркестър опус 2 пред френската публика през 1831. Клавирната му музика е кулминация на пианистичната изразителност.
На 18-19 години Шопен създава двата си клавирни концерта – най-крупният му жанр, който обаче на фона на други клавирни опуси изглежда „камерен” за жанра си и не надхвърля по продължителност 30 минути. Известно е, че двата концерта са номерирани в обратна на създаването им хронология. Вторият концерт е ранният, написан от Шопен на 18-годишна възраст, но публикуван втори.
По всичко изглеглежда, че той в жанра на концерта се учи от Моцарт – все тази двойна експозиция, съотношение на контрастни теми (динамична и лирична), съотношение между оркестъра и пианото, характер на клавирната виртуозност. Втората част, написана като ноктюрно, по признание на Шопен е изтръгната от любовта на сърцето му - певицата Констанца Гладковска, която така и не разбира за това. А във Финала блести откривателството му и натрупания опит в жанра на клавирната мазурка.

В неотдавна публикуваната и скандално коментирана книга на Соломон Волков „Шостакович и Сталин” (изд. Москва, 2004) авторът приписва следния смисъл на Десетата симфония на ДМИТРИЙ ШОСТАКОВИЧ: „В основата на Десетата симфония лежи отчетливата, даже твърда идеологическа схема – конфронтацията на художника и тиранина. Стоварващото се върху слушателя безумно, заплашително Скерцо (втората част на симфонията) – е музикален портрет на Сталин. За това някога ми каза сам Шостакович и по-късно това беше потвърдено от сина на композитора Максим”. На фона на предходните няколко симфонии, от които Шестата симфония е симфонията на граничните състояния (1939), Седма (1943) – симфония на социалния патос; Осма – на космическата безкрайност (1948); Девета – на човешките страсти (1945), Десетата симфония (1953) изразява и драматургичната промяна в мисленето на композитора далеч от плакатно-конфликтните Пета или Осма симфонии. Десетата симфония е изградена много по-деликатно, с много вътрешни връзки, които не са на повърхността на възприятието или прякото въздействие. В Десета симфония и жанрът, и драматургичният двигател са преосмислени